Title: Short Stories
Author: Botev, Khristo, 1848-1876
Language: Bulgarian
As this book started as an ASCII text book there are no pictures available.


*** Start of this LibraryBlog Digital Book "Short Stories" ***


Short stories

by Hristo Botev



Contains

  O, tempora! O, mores!
  The Writers' and Journalists' Duties
  Political Winter
  Ridiculous Cry
  The People: Yesterday, Today and Tomorrow
  Petrushan



O, TEMPORA! O, MORES!


O, tempora! O, mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш:
магаре, свиня или вол; и не се сърди - дору още се радва, кога му речеш:
пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце? Дали славеят
принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната
свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само
като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на
дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото
почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между
човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения
вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на
нашите, например (ний се с примери ще говорим) литератори, поети,
вестникари, чорбаджии, учители и прочиe раби божии, та виж какво ще ти се
струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта.
Музикословеснейшият господин Пишурка, за честта на музите и на неговата
"госпожица правда" и "мадам кудкудячка" ще те повика на дуел или,
поетически да кажа, на полето на честта.

Мудроглупейшите и изряднейшите последователи на нашия Сумароков (нека се
не сърди г-н Войников, че му дадохме това име. Сумароков е малко по-долен
поет от великия Тредяковски) - почтените господа Пърличев, Сапунов,
Пискюллиев, Оджаков, Станчов, Фингов, Деребеев (уху!), щурците на
Блъсковото училище за мишките и сички нищи духом и богати глупостию, -
сичките ще те потеглят, щеш не щеш, на съд пред парнаските богове, дето,
разбира се, председателствува философът с дългите уши; а други, за кои
истината не е тъй тежка и горчива, сир. онез табан суратларъ, на които и в
очите да плюеш, те ще казват, че е божа росица - каквито са благородните
напр. х. Иванчо Пенчович ефенди, Христо Арнаудов ефенди, Никола Генович
ефенди, сладкото перо Михайловски, учителската фабрика Груев, синът на
Мита Патката - Павлов, сиамските братя Балабанов и Овчов, букурещката
"Добродетелна дружина" за обиране на умрелите и все и вся дебелокожа
породица и чорбаджийска - всички ще кажат: "Оставете тоз чапкънин; човек
без работа, заловил се да ни гложде цървулите и да маскари пречистите ни
лица, създадени по образу и подобию божию. "А! Незлобливи пиленца,
гълъбчета, славейчета и теленца! "Будилникът" не ще бъде тъй глупав,
защото не му е изпила още кукувица ума като на "Звънчатий Глумча" (Глупчо
трябвало да се каже), и тъй безбожен като покойния "Тъпан", та да унижава
умните, полезните и трудолюбивите животни с вас, подвижници на
пищеварението. "Тъпанът" беше омаскарил веднъж една магарица, като
казваше, че тази почтена майка родила букурещките български нотабили; но
затуй и господ го наказа, та нема рахат и на оня свят. "Будилникът", който
знае, че страхът от бога е начало на премъдростта, а почетта към старите
начало на добродетелта, ще се пази като от огън от такива неща - да
унижава животните. Неговата програма ще бъде: да гуди сяко нещо на мястото
му и сичко да краси с боите му. А ако има нещо общо между споменатите в
тая молитва раби божии и животни, то българският зоолог и доктор (ъ-хъ!
доктор ами?) Начо Планински, който беше написал едно време -Зоология за
българите", нека се потруди да реши тази велика задача, този всемирен
вопрос, та на Куковден, когато се напечати тази книга, да види ученият
свят какво ще рече: "Зоология за българите". Дотогава ний ще се препираме,
че нито Генович, нито Найденов имат нещо общо с животните и с човека. И
наистина какво общо напр. между занятията на магарето и работата на
ефендето и черибашият? Философът с дългите уши носи на гърба си: дърва,
вода, брашно, хора, и с това принася голяма полза, а ефендето издава
органа на шпионите "Турция", а черибашият - органа на идиотите "Правото" и
с това приносят вреда; философът върши само онова, що може, а черибашият
сичко, що не може; магарето никога не лъже, а ефендето го е срам да каже
някога право; магарето пости и затова ще отиде в християнския рай, Генович
яде пилаф и ще отиде в кочината на Мохамеда - а черибашият, който в турско
село държи рамазан, а в българско яде сланина, той на оня свят ще яде от
коритото на Гилдебранда.


А-ха, има едно нещо, за кое, ако се улови българският зоолог, ще може да
обори мнението ни. То не е тъй важно, та можехме да го премълчим, но
"понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ", както казва г-н Великсин в
едно стихотворение, ще го кажем: юларят! Юларят и самарят! -Звънчатий
Глумчо", вместо да говори глупости, добре би сторил да прикачи юларя на
ефендето, а самаря на черибашият, па хайде като сюрюджия на изложбата във
Виена, та да видят и европейците какви стоки има българският народ, когото
едни наричат "немци на юг", други - "английци на восток", а той не е друго
освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на
себе си.



ДЛЪЖНОСТИТЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ И НА ЖУРНАЛИСТИТЕ


Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се
от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да
живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и
който от вас има намерение да стане "благороден" просяк и да живее по-лесно
от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да
пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и
полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая
публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно
море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува
никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите
занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския
народ е най-благоприятно за врабците.

Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте
луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то
го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец,
кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на
абисинците - това е се едно, - и помолете публиката да го не слуша и да не
принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости,
следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте
длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица",
"халвица", "високоблагородия" и пр.

Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате
съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е
обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но
тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой
западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е
спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на
един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой
чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите
пред ония, които познават неговите "несъществующи" благодеяния, то вие го
не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба
за кесията. "Кроткото агне от две майки суче" - говори българската
пословица, а в пословиците се заключават стари истини.

Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите
не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без
акциз и без полицейски надзор, следователно - вие и вашето домочадие
можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи
някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното
течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и
да не говорите за това беззаконие.

Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то
няма кой да ви каже "аферим". Секи човек има свои грехове и сяка душа се
бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели,
които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо
миропомазание. "Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел" - говорят
калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат
техни ублажители. "Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел" -
говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да
живеят "о господе". "Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните
комерчески добродетели" - говори пъповъзвишеното величество на своите
подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с
ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма
добродетел!

После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако
ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония
свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата,
която казва, че "по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик", няма
никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне
заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-
чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. "Ако някой (богат
човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата";
а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво
бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен
съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете
уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия
град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.

Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и
да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да
издавате "Напредок" или "Хитър Петър", то отваряйте ушите си и не лапайте
мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е
спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при
него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно
положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на
пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-
голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B.
Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато
извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти
очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише
няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца.
Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма
време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не
губете куража си. "Не четете, а сичко знаете" - му кажете вие и вашият
успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги
и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни
да мислите. Земете пример от "Хитър Петър", поучете се из "Гражданин",
възползувайте се от програмата на "Напредок", приемете направлението на
"Източно време", усвойте клисурските идеи на отец "Век", изучете
премъдростите на "Дунав", оженете се за "Училището", нахрапайте се из
"Читалището", и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни
времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна
храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век.
Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия "Век". Тоя "Век" не
прилича даже и на своя брат "Напредок", когото самата природа е създала
отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век
българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще
да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да
блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова
да плете чорапи.

И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери,
бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише "Теория на
словесността" и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е
нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във
в. "Напредок". Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са
всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят.
Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен
човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би
се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава
Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са
необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на
Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под
калпака си даже и г-на Оджакова и неговата "Наука за песнотворството"!
Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало.
(Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем
"Чам-чам дибинде", то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г.
Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се
г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да
дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се,
г. Войников!). Из последния брой на "Хитър Петър" се види, че влиянието на
г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г.
Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че
това словесно животинче е способно само за клисарин или за "червочист" по
касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г.
Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в
Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото
мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в
Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили
да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже "добре
дошел", защото г. Паничкова още в онова време се считал за "окумушин". Г.
Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено:
"Сен сън пезевенк, аго!"

Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да
бие калоферския "окумушин". Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на
Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на
прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя
видяла, че бият "окумушина", то извикала: "Мамо, а, мамо, бият Димитърча!"
- "А защо го бият?" - попитала майката. - "Димитърчо наддума агата" -
отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът
на "Хитър Петър" е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с
мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.

Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо
уверени, че ако се появят още един "Хитър Петър", още един "Гражданин" и
още един "Напредок", то българският народ ще да отнеме "Баламук" и лудите
ще да останат без столнина. Токвил говори, че сяко едно правителство
прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича
на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за
шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и
по-малки пъпове!



ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА


"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"


Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и
няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува.
Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар
ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като
готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския
райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а
въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия,
която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като
дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш,
пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се
в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то
спиш като Крали Марка.

Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на
кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея
и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и
точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо
за "бог да прости" славяните, майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите,
сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон
плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики
пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската
костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и
за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе
бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили
тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в
очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят
блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и
макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на
солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически иска
да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският
пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие
дипломатическа боза и вика: "Аман от пиени хора." Множество малки и големи
господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на
просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за
изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата
литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на
науката и на цивилизацията.

А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и
думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти тряба да
плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на
Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са
грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърбът
си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш
барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в
червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои,
жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята
ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език.
Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с
тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен
ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на
негово императорско величество, небесният представител на влашките
българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски
патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък
чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи
поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на
ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока
степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна
кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на
българския народ и кефът на босфорският Саул. "Но какво [по] дяволите!
Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари?
Протестуваме!" Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета
цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще
да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко
блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха
изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за
рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. в Диарбекир и в
Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили
едного на въже да се поизсуши. "Но ние имаме училища, читалища, екзархия,
литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." Да, да! Имате!
Кой ви казва, че нямате! Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме
тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита
политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската
литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за
разпространение полезни знания"оттогава науката, поезията, педагогията и
литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото
книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто
цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание "Ден", то
Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България;
откакто "Училище" роди богобоязливият редактор на "Градинка", то нашите
учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец
Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите
български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на
"Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее
"аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите
патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическия
студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния
сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски
вълци; а откогато, най-после, "Читалище" се обеща, че от Нова година (т.е.
от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма вече да
печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на
европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на
българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо поколение
замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите
политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето
умствено развитие произлязоха такива важни операции и такива чудни
метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха
още няколко стотина зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите
навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово возкресение".

И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите
мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече
са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически
бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не
изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват
настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята
революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната
сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо
настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято.
Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат
гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да
изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из
своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да
запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което
едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да
направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши
физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по
купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие;
коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и
кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение
изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да
каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на
гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои
гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките
и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя
мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако
ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята
мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?
Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и
нощта се измина."



СМЕШЕН ПЛАЧ


Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на
шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните
вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на
варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова
велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за
насущния хляб, - плачете! - лудите не може никой утеши, бесните не може
никой укроти!

Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите
за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове
и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и
прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес
наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и
избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на
Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на
велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на
Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна
журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле
разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до
Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с
едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и
Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече
варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите
си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и
проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя
се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват
средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им
са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник,
низък и варварин! Такива бяха и комунистите.

Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син
человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин";
има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от
син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът,
а не той от града". Християнството, революцията и социализмът -
монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи
исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в
человечеството.

Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от
социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я
приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на
Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и
училището житейско.

Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за
свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва
Гейне. Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги
задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и
страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли
си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден
първий.



НАРОДЪТ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ


Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до
днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога
български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му,
гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли;
тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце
и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и
сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки,
тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези
и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско
въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор
Азиса - това са страниците на тази история, на това наше в ч е р а.
Кървави страници, горчиво преминало! Но д н е с, днес не е ли пак същото
черно тегло, същият хомот, същите вериги?

Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни
изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: "Не,
днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна." И
наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща
диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой? ... Но
да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не
убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого
н а б и в а т, не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места
за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого
като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а
сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и
севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да
палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат
д у ш е д я л и к е в ш п а р а с ъ за вината на умрелия и убития - днес
има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за
това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси
пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел
Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите
добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и
татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни,
основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и
роби.

При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои
правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена
му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са
изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата
къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното
правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме
половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или
заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои
стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй
преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на
правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и
синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или
молитва: "От бога да намери душманинът!" Иди сега при тоя прогрес в
правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в
Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела,
който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в
палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този
неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: "Колкото и да
желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем,
че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са
възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за
участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските
усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците
е неизправим."

Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията
и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и
примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то
не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в
Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в
напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха
да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани
чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору
да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този
европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна
Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на
европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o,
mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско
племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че
Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този
фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един
дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде
някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към
коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии
и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани,
що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на
кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за
народно мщение.

Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър,
когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви
дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от
анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и
операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция
след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна
болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и
кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече.
Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде
на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и
последния рецепт: дуализма. Ще се найдат ли в народната фармакопия на
Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди
Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло
- това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и
не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и
волска упорност. Инак той и днес щеше да чете между редовете на черковния
ни устав други редове, други думи, кои да му казват: "Али, тоя народ е
болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!" Ала Али паша
е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила
на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и
скимучат отпреде му, пее и дума: "Жив е аллах, жива е Турция! Много са и
робите..." Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в
блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят
у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече
европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там,
дето са се учили, нито тук, дето учат. Не тъй обаче мисли здравата част на
наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен
славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а
стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас
преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв
смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай
или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две
племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни
миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови,
новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният
преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който
няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло,
защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в
човещината.

Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до
подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо
преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са
живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с
дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който
разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа.
Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с
въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на
Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или
се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил
нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една
дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо
славянските народи и частно нашия народ.

Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много
пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за
престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците
можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да
я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се
стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и
днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа
юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по
сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е
погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и
дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и
кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна"
отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им
отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.

Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо
влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след
толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на
къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто
преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и
горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция
и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми,
йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
Но какво е неговото бъдеще?

Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия,
коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала,
и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или
поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма
нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето,
зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи,
дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що
казахме по-горе?...

Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги
разгледаме по-отблизо в след[ващите] броеве на "Думата".



ПЕТРУШАН


Нам казваха, че те са разбойници,
излезли из своите вертепи, но те нищо не
зеха, нито даже парче хляб; и ний чухме
от тях само едно : Дошли сме да измрем
за земята си.


Л. Меркантини


Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който
виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от
онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата
емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание.
Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя
емигранти! Шепа решителни млади момци, без никаква революционна
организация, без никакви средства, презрени и гонени - момци, кои
претърпяха сичко за една благородна свята цел, - минаха Дунава и с живо
свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина...
Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: "Ние
си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте
живи!..." А това трябва да го каже всеки, който мре за свободата на
човечеството, това им казаха с примера си нашите въстаници в 1868 г. под
войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа.

Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши
приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях
сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето
потъпкано отечество...; с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не
можахме с тях да разделим! Затова елате, братя, да ги споменем с добра и
свята памят за нази и славна за нашия злочестен народ!

След четите на 1867 г. под войводството на Панайота, Дяда Желя и Филип
Тотя, чети, които бяха само за явление на знаменития М е м о а р, който
като галванически ток мина през сърцето на народа и възбуди нервите му, а
Турция накара да мисли за положението си - съвсем последователно на
другата година трябваше да се начне движението със сичка сериозност и
сички средства, що можеха да се разполагат в онова благоприятно време,
кога Кандия тънеше в кърви и със секи куршум хвърляше и залъка от устата
си, а Гърция точеше сабя, Румъния и Сръбско запретнаха ръкави... Тогава
ний имахме първия Таен комитет, на позива на когото бяхме се стекли да
решим съдбата на народа като ратници славната борба за освобождение. Ала
тоя комитет, когото турците по глупост, но праведно нарекоха "комита",
като комета наистина показа само свойта бляскава опашка на хоризонта, а
кога да покаже ядрото си и се срещне с безжизнения месец, без никаква
физическа причина свърна от орбитата си, пръсна се и угасна. - Ний
останахме сами да решим и съдбата на отечеството си, и свойта. Нашите
астрономи, на кои очите са се въз небето, за да има с какво да се утешават
и занимават, обърнаха на "комита" всяко българско сърце и без да виждат що
се вършеше по земята и в самите тези сърца, заловиха се за бабини деветини
и станаха един на други органи на онзи патриотизъм, който вчера викаше
народа на въстание, а днес презря и нарече вагабонти онези, що бяха се
събрали да мрат за негова свобода!

Но поврага тоя патриотизъм и тези бездушни "астрономи"! "Не разум, не
логика води народите, а магнетизмът на вярването и одушевлението", казва
един списател във физиологията на народите - и ако нашите "комети",
"астрономи", литератори не знаеха това, то видяха поне, че не лиги като у
тях, а кръв течеше в жилите на онез мъченици, за избиването на кои те бяха
причина, като, от една страна, измамиха Панайота да за държи толкова
опитни и приготвени юнаци, а, от друга, възпротивиха се на приготовленията
на Дяда Желя и Филип Тотя - и с това оставиха онез юнаци отвъд без сяка
помощ и средства да вдигнат народа...

Дойде пролетта 1868 и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да
идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на
оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст,
родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана! Но де бяха
нашите патриоти да разберат туй тупане на сърцето, туй сътресение на
нервите? Де бяха да отговорят и те с каква-годе жертва на олтаря за
освобождение? Де беше Тайният комитет да хване жиците на психическия
телеграф и направи съобщение с всичката емиграция; де беше да даде
средства и направление на тази жива народна сила? Патриотите бяха там,
дето са и днес, Комитетът мина като комета, а тези, що викаха: на Балкана,
на Балкана - едни се отчаяха, други със затаена злоба сложиха ръце и се
заловиха за работа, а трети, кои можаха да намерят средства, отидоха и
измряха!

Повече от 200 души излъгани и оголели оставиха още пролетта името на
българската легия в Белград и с Караджата събраха се окол Хаджи Димитър.
При всичките гонения и преследвания от "старите" (с презрение споменуваме
туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та
измряха.

Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция,
громен и за нашето отечество-на първата извести падането, на второто
възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите. "Болгаристан
калктъ" и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без
да иска, призна името на робите си - призна борбата. Будният народ стресна
се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи
благослови великия подвиг на синовете си.

Той видя и усети силата си.

И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни
полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им
пожелаха "добър час и добра стига!" -

чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на
техните клети майки, които са вече майки и нам!...


"Болгаристан калктъ" - България въстана.





*** End of this LibraryBlog Digital Book "Short Stories" ***

Copyright 2023 LibraryBlog. All rights reserved.